Жив разказ от Недка Генева, село Лесичарка, април 2021 г.:

Конете на моя дядо – неговата гордост, неговите най-добри другари и неговата най-голяма любов

 

 

Знам че дядо ми, Пенчо Генчев „Ганди“, винаги е гледал коне, и то чифт. От както аз се помня да идвам тук в Лесичарка лятно време, а и в модерно време, като гледам по телевизията, не съм видяла хора да гледат чифт коне. А той през целия си живот е гледал чифт коне. Искам да ви разкажа за последните му коне, Минката и Борю. Когато най напред се запознах с конете, била съм малка, 4-5 годишна.

 

Минката не беше много висок, с много хубав цвят на косъма. Кафяво червен. Борю беше с черен косъм и по-висок. Бяха различни по характер. Дядо каза че Минката ще бъде мой кон, а Борю ще бъде кон на брат ми. Това значи че аз ще яздя Минката, а брат ми ще язди Борю. Много обичам животни. Чела съм че по интелигентност конете са на трето място след прасето и делфина. В китайската година на коня четох че конете имат свой начин да се разбират с господарите си, „да разговарят“. И тогава си спомних че това е така. Минката, моят кон, който много обичах, беше по-сериозен, с по-особен характер, не даваше да доближиш камшик или пръчка до него, риташе човека, който го притеснява. Ритал е майка ми, която след това била в безсъзнание доста време. Тогава дядо с една вила го ударил по врата и Минката паднал на земята. Дядо е помислил че го е убил, но след време конят се свестил.

 

Докато Борю беше много палав. Много игрив. Аз казвах, че е несериозен, правеше бели. И си патеше от тази негова палавост. Например когато дядо вземаше да го впряга в колата той се прехвърляше през ока. И си спомням един случай, дядо прекарваше слама на една жена, и тя се качила на каруцата. Когато дядо започва да кара каруцата надолу към пътя, Борю се разиграва, дядо дърпа, ляга на земята, но го изпуска, а жената била на каруцата. Борю хвърля каруцата през дувара долу на пътя. Дядо много се уплашил че са убили жената, но се оказало че при падането на каруцата на пътя сламата се вдигнала и паднала до каруцата, жената оживяла. Помня че когато дядо се прибра, върза коня с едно въже, и почна да го бие с камшика. Конят обикаля около дядо в кръг, в кръг, дядо посяга, посяга към него, а аз съм се хванала в железните пръчки на прозореца, долу в кухнята, и пищя. „Недей, недей, недей!“ Като му писна на коня дядо да му посяга, да му се кара и да го бие, спря да бяга, тръгна към дядо, приближи се до него, изправя се на задните си крака, и почна да чатка (ча̀ткам –  Издавам рязък звук при движение. По улицата чаткаха копита )с предните си крака над главата му. Без да го удря. Това значеше дядо да го остави.  И дядо го остави.

 

Аз можех да разговарям с моя кон защото каквото му кажех, той го изпълняваше. Значи ме разбира. Дядо ни учеше да ги яздим, но без седло. Така, стискаме с крака около коня, и се държим за малката му гривичка отпред. Когато казах че е с особен характер, той не даваше да му се караш, да го риташ, да го биеш. Тогава хвърляше тъч, както се казва, риташе със задните си крака и те трясва на земята. Опасно, ако те ритне в главата.  Аз много го обичах и се разбирах с него. Когато му се карам или го завръщам от някъде където не трябваше да влиза, познавах че е сърдит. Скръстваше си ушите назад към главата, поглеждаше ме, наистина ритваше но във въздуха, не в мен.

 

Сега ще ви разкажа, че конете ни са участвали във Втората Световна война. Били са мобилизирани. Когато ги изпраща дядо –  с голяма мъка, не е очаквал, че те ще се завърнат живи. Служили са няколко години. И след войната той получава едно писмо да отиде да си ги получи на гарата в Габрово. Разказва ми дядо, че когато отива на гарата в Габрово, е имало три конски вагона. От двете страни на вагоните е имало коне. Много коне. Влиза дядо, не може да разбере кой е неговия кон, не може да ги познае. Минава през единия вагон, минава през другия, минава през третия, много коне, дядо не може да ги познае. Тогава се сеща, че Минката, като го повикаш на име, изцвилва, обажда се. Дядо се връща и започва наново от първия вагон. Още в първия вагон като повикал „Минка“, конят се изправил на задните си крака и започва да цвили. Отива дядо, прегръщат се, хваща го и тръгват с него да търсят Борю. Влизат пак в първия вагон, дядо вика „Борю“, а Минката цвили. Дядо вика „Борю“, и Минката цвили. Отиват във втория вагон. Пак, дядо вика „Борю“, а Минката цвили. А когато влизат в третия, Минката започва да цвили, дядо вика „Борю, Борю“, и Борю се обажда. Хваща дядо двата коня, излизат на перона. Конете се изправят над дядо, един към друг, и почват наистина да се прегръщат, да цвилят, да се радват. След това изведнъж дръпват се от дядо, оставят го на гарата, и хукват. Майка и баба са били горе на втория етаж в къщата. И изведнъж чуват такива удари по вратата, на портата. Като излизат, дядо го няма, а конете стоят там, цвилят, радват се. Изкъртили прага и почупили вратата. Като отворили майка и баба, те не влезли, а хукнали надолу по улицата, слезли долу на чешмата, и на рекичката ни да пият вода, и тогава се връщат. През това време майка и баба зареждат яслите им със сено и фураж. Дядо се връща пеша след два часа.

 

Всеки ден дядо ми казваше, че чеши конете, почиства ги, гриви, всичко. Имаха такива гердани, много широки, от сини маниста. А дядо ги красеше с големи пискюли. Дядо имаше шейна. Имаше и каруца, и сандък. Сандъкът имаше много интересна форма, син, целият изрисуван. С този сандък дядо е карал булките на сватбите. А шейната през зимата. И тогава им връзваше едни звънчета, че когато каруцата нали тропа по селския път, тези звънчета се чуваха. Но специално когато караше шейната, много красиво, от далеч се чуваха звънчетата.

 

Като ми разказваше дядо, тогава и обърнах внимание, че като са служили във войната, на врата им били жигосани 7-8 цифри. Това бил техния номер във войската, където са служили. Когато се прибират от войната, Борю имал точно на гърба много, много дълбока дупка от рана. Лекували го и раната се затварила. След засаждане на пролетниците, дядо ходеше да работи, по градовете, по строежи, по обекти. Връщаше се за жътва и вършитба. Имахме голям харман, и много земя, но дядо бързо се справяше с конете. Спомням си на вършитба как беше. В другите къщи семействата вършееха с волове. Ставаше бавно, един трябва да води воловете, другия да кара диканята. Докато при нас аз сядах отзад да тежа на камъка, пък дядо седи и си вършеят.

 

Ще ви разкажа и за един случай. Брат ми е бил малък, някъде може би е нямал и две години.  По вършитба точно където е хармана имаше и сега има, салкъм или акация му казват. Под този салкъм, като изпрегнеше дядо конете, там им слагаше сено и вода. Докато вършеели, майка приспала брат ми, нямал и две години, под салкъма на сянка. Когато дядо изпрегнал конете и те тръгват към салкъма където брат ми спял, майка не се е сетила за него. Изведнъж като поглежда вижда че брат ми е под коня, под Борю. Под стомаха му, той го бил обкрачил. Майка само дето не припаднала, почнала да крещи. Тогава дядо най-спокойно погледнал към коня, видял че брат ми е под него. Само му изсвирил, и го извикал. Конят се навел, подушил брат ми, най-спокойно си преместил единия крак, след това другия, след това задния до другия, и това е. Не са ли умни конете?? Много са били умни.

 

Спомням си когато от начало почнах да яздя коня, без седло, като слязох, не можех да вървя. Много ме боляха краката. Дълго време. Много случаи имам с конете. Много.

 

Той ходеше с тях по градовете, като амбулантен търговец или как се казваше. Купуваше най-различни стоки, връщаше се. Тук на пътя имахме едно разширение. Спираше каруцата и хората от селото отиваха и каквото беше напазарувал им го продаваше. Като на пример вилици, лъжици, галоши, дрехи. А на мен…имах две или три копринени роклички. Тогава, в ония времена дете с копринени роклички не е имало.  Те и госпожиците не са имали копринени роклички. Казах ви, че е ходил да работи по селата и по градовете, изкарвал е пари. След това дядо откри склад за зърнени храни, фураж. Тука скоро намерих като обява, нещо като днешните визитни картички. Но по-голяма, и много хубаво изписана. И в един тефтер кой какво си е купувал от дядо.

 

Много спомени, много спомени имам…как ходихме долу на рекичката ни, и във вира ги къпехме…конете много обичаха да се къпят…Какво още да ви разкажа…да ви разкажа за училището срещу нас. Зад училището в Лесичарка имахме място. Чувам дядо като извиква: „Докарай конете!“ Викам аз Минката и Борю, и понеже не можех да се кача, строявах Минката до дуваря, до вратнята, стъпвах на дуваря, той заставаше до мен, много добре ме разбираше, говорехме си с него, и ме чака да се кача на него. С другата ръка хващам Борю, и минаваме нагоре, защото тук нямаше път, нагоре имаше една улица и през нивите, през нивите, и стигаме до дядо. Тогава местата се разделяха със слогове, така се казваше. А това нашето място беше с дувар защото  беше по-ниско от другата земя. Когато завивам да влезя при дядо с конете, конете се изправиха на задните си крака и почнаха да пръхтят. Само дето не паднах от коня. В същото време гледам дядо бие с пръчка и тича покрай дувара да хване нещо. А това било много голям смок, който дядо не можа да хване. Смокът си влезе в дувара. Конете за това са се изправили, защото са видели смока.

 

Ние, пастирчетата лятно време не пасяхме конете, защото през деня те бяха по нивите. А ние имахме крави, за мляко ги ползвахме, аз тях пасях. А дядо вечер отиваше на края на селото, на единия или на другия, и ги пуска конете. Те пасат цяла нощ, а сутрин дядо отива, почва да им свири, вика ги, те го чуваха и се прибираха. Не, не, наистина по интелигентност твърдя че са били на трето място, и много им се радвах. Много ги обичам. И до днес се сещам с голяма обич за тях.

 

Но…Сега ще ви разкажа за трагедията, и мъката по тях. Вече съм голяма…е, голяма, голяма…някъде на 8-9 години. И един ден дядо идва в Габрово. Угрижен. Не сме го очаквали. Не казва какво му е, що му е. Но когато излязох от стаята, каза че нещо много лошо се е случило. Когато сутринта влязъл при моя кон, Минката, той бил легнал. Конете не спят легнали, спят прави. Дядо чакал да излезя за да разкаже това. Оказало се че конят имал голям абсцес долу на единия крак. Предполага се, че когато са го подковавали шипът, гвоздеят с който се кове подковата, е влязъл и наранил месото на копитото. Образувал се абсцес и заразата тръгнала нагоре. Да. Много усилия положиха да го излекуват но…не, не успяха. И тогава дядо решава да го даде в Габрово за конско месо. Когато тръгнал да го води в Габрово, ми каза да заведа кравите и конете в градината, която беше до самия път, граничеше със самия път. Не знаете каква мъка изживяхме тогава… И аз и дядо. Дойде дядо по едно време. Сложи оглавника на коня и го повлече. Друг път като поведеш едно животно, всички тръгваха. Този път всички стоят, и гледат към дядо и Минката. Като слезе дядо с коня на пътя, Минката се обърна към животните. Всички животни бяха спряли да пасат. Минката изцвили. Разберете, хора, конете, аз, кравите, всичко плаче. Всичко плаче. Не мога да ви кажа какво изпитахме…и животни и хора…

 

След време дядо купи нов кон, на мястото на Минката. Казваше се Косю. Разберете, не съм живяла с него, струваше ми се че не го познавам, че няма нещо особено с него, като характер и като кон. Когато през 1957 год. стана ТКЗС, нали отнеха животните и нивите на хората…Воловете ги взеха, и кравите. Воловете използваха за обработка на земята. А кравите прибраха в един обор. За мляко. Но конете…нямаше как да се грижат само за два коня в ТКЗС-то. Дядо нямаше право да си ги запази тези два коня. Всички животни се взеха, национализираха ги. И понеже бяха само два коня, тука върху селото, горе на върха, където свършва гората, са казали на дядо да ги заведе. И други животни, които били стари и не могат да се грижат за тях, не им трябвали тези животни в ТКЗС-то, ги умъртвяват с инжекции. Не си спомням, но мисля че са им дали стрихнин. Слагат им стрихнин, и конете падат. Тогава дядо…хваща им главите…слага ги на скута си…и почва да плаче…докагато издъхнат конете, и им затвори очите. Това дядо много тежко го изживя, както и всички в къщи. Много тъгуваше за тях… Много тъгуваше за тях. Те му бяха живота му, най-близките му другари.

Записал: Виолета Пенкова Линдквист – председател НЧ „Буря 1915“ , село Лесичарка, общ. Габрово