Минко Марков Гализов /Комитата/

08.05.1856г. – 24.11.1950 г.

Минко Марков Ненков (или Гализов- по името на бащиният род) е роден на 8 май 1856г. в село Ловнидол, Габровско. Той е четвъртото от общо пет деца в семейството на Марко Ненков Марков (Гализов) Бунарджията и Рада Минкова Йовкова.

Завършва килийното училище в селото при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. На 10 години става аргатин на богат турчин в село Крушево, а на 12 е пастир у богатият турчин юсурджия Хаджи Алил в днешното село Буря. Трудно е детството на малкият Минко. От ранна възраст той се сблъсква с незавидното положение на българите, но също така за първи път чува да се говори за борба и свобода.

“В село идеше тогава всеки празничен ден изселилият се от Ловнидол Иван Преснаков да продава басми и прежди, който също така беше комита. Той тайно събираше младежите от село и им говореше за такава борба (против турците). Макар и малък, 10 – 12 годишен, аз ходех на тези събирания… Още от малък у мене се появи това желание. По онова време, тайно и тихичко, се думаше за освобождението на България от турците и за борба за свобода. Такива думи чувах най- напред от моя брат Ненко, който беше по- голям от мене. Той беше занаятчия чехлар и често ходеше за материали в Габрово. Там се срещал със свои еснафи и те му говорели за такава борба. Като се върнеше от там, брат ми винаги казваше по някоя такава новина“

По- големият му брат Ненко взима дейно участие в подготовката на бъдещото въстание. В същото време по- голямата му сестра Цона била омъжена за Ангел Цонев който оглавява създаденият в последствие Ловнидолски революционен комитет през 1875г. В изграждането на бунтовното ядро най- важна роля изиграва отец Матей Преображенски. Учителствал 2 години в селското килийно училище по- рано, той засява семената на бунта сред младежите.

“Един съботен ден, майка ми ме прати да занеса нещо на сестра си. Когато наближи да се мръква, дойде си от дюкяна мъжа на сестра ми – Ангел и доведе на гости един калугер, който бе дошъл в село от Преображенският манастир да ръси и проси за манастира. Разбрах, че този калугер бил Матей Преображенски. За него бях чувал да се приказва и по- рано.

Когато се мръкна, дойде и брат ми Ненко. Дойдоха и други младежи… Като се събраха всички, заговориха за бунтовното дело. Поп Матей каза, че той често ходел тайно в Румъния, където имало много просветени българи, които от там работели за нашето освобождение от турци, а че и нашите братя московците щели да ни помогнат да се освободим, когато народът се разбунтува. На това събрание най- много говори гостът – отче Матей. Той така разпалено говореше, че на мене се стори, че не думи, а пламък се лее от устата му… Аз никога не мога да забравя неговите думи и макар да бях още малък, разбрах и повярвах, че България ще се освободи.“

В тази обстановка и будна семейна среда расте Минко Гализов.

През пролетта на 1869г., на 13 години, става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с вече познатият Матей Преображенски- Миткалото, запознава се с Бачо Киро Петров и Стефан Стамболов. Три години по- късно, през 1872г., се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия, градовете Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти и се включва в революционното движение.

На 12(24) април 1877г., с издаден Манифест на император Александър II в Кишинев, Русия обявява война на Османската империя. Пет дни по-късно е издадена заповед за създаването на Българското опълчение, а в края на април то е предислоцирано в Плоещ. За негов началник е назначен генерал- майор Николай Столетов. Тук започват да пристигат стотици доброволци от всички посоки.  Сред една голяма група идваща от Галац е и Минко Гализов. На 1 (13) май той е зачислен в състава на VI- та опълченска дружина с командир майор Беляев, част от III- та опълченска бригада с командир полковник Михаил Толстой.

Отначало руското командване гледа пренебрежително на Българското опълчение и му възлага помощни функции. Постепенно обаче ентусиазмът и желанието за пряко участие в бойните действия променят тази нагласа. Опълчението влиза в състава на Предния отряд с командир генерал- лейтенант Йосиф Гурко и на 22 юни (4 юли) 1877г. преминава река Дунав при Свищов. Само три дни по- късно, на 25 юни (7 юли) 1877г., влиза в Търново, след което се насочват към Стара планина.

„Българското опълчение влизаше в състава на Предния отряд на генерал Гурко. След като освободихме на 25 юни (7 юли) 1877г. Търново, най- важната задача беше завземането и здравото укрепяване на русите при Шипченският проход. Но той беше зает и силно защитен от турците. Затова на 30 юни (12 юли) генерал Гурко тръгна през мъчно проходимия Хаински проход (днес Проход на Републиката или Хаинбоаз), на 2 (14) юли пристигнахме в Хайнето (днес гр. Гурково), а на 4 (16) юли водихме тежки боеве с турците до село Уфлани (днес село Ветрен, област Стара Загора). Силен оръжеен огън от укрепени в градините на селото турци, спря по- нататъшния ход на войската. Развиха се упорити сражения. Турците бяха прогонени.“

Това сражение при днешното с. Ветрен е първото по- сериозно за Българското опълчение. Още на следващият ден следва ново сражение за овладяване на Казанлък, а след няколко дни и на Шипченският проход.

„На 5 (17) юли потеглихме за Казанлък и след тежки сражения, към 12 часа, Казанлък и Шипка (вероятно дн. гр. Шипка) паднаха в руски ръце. Голяма битка водихме при с. Полици на 20 юли (1 август) и след това станаха боевете при Стара Загора и Шипка“

Така накратко Минко Гализов описва спомените си от сраженията през лятото на 1877г. Какво се случва с него по време на героичната отбрана на Шипка и след това до края на годината за съжаление не разбираме от тях. За сметка на това знаем какво се случва с VI- та опълченска дружина от която е част. В началото на август 1877г. Българското опълчение е придадено към Шипченския отряд. Началник на отряда е командирът на Българското опълчение генерал- майор Николай Столетов. Оперативно този отряд е част от Южния отряд под командването на генерал- лейтенант Фьодор Радецки. В Шипченският отряд попадат I- ва, II- ра, III- та, IV- та и V-та опълченски дружини които изнасят голяма част от тежестта на августовските боеве при Шипка от 9 (21) до 11 (23) август 1877г. По същото време VI- та опълченска дружина, в която е Минко Гализов,  е изпратена в района на връх Кръстец в Тревненският проход. Ситуацията не се променя особено до падането на Плевен на 28 ноември (10 декември) 1877г. След неговото превземане руското командване взима решение за преминаване в настъпление като се преминат

Старопланинските проходи. Южния отряд, от който е част Българското опълчение, получава задача да премине планината и като разгроми турската армия в района на Шипка и Шейново да настъпи към Одрин. Отрядът е разделен на три колони които трябва да преминат планината през различни проходи и излизайки от тях да обградят и разбият противника. От I- ва до VI- та и X- та (новосформирана) опълченски дружини са включени в дясната обходна колона, под командването на генерал- лейтенант Скобелев,  която трябва да премине през Химитлийският проход. Самото преминаване започва на 24 декември 1877г. (5 януари 1878г.) като при движението колоната среща противодействието на противника. Въпреки всички трудности прохода е преминат и на 28 декември 1877г. (9 януари 1878г.) колоната е пред  укрепения лагер при Шипка- Шейново.

„Нашата VI-та опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември (9 януари 1878г.) при Шейново. Като събра по- голямата част от войската си, към 10ч. генерал Скобелев започна атака от югозапад към Шейновския укрепен лагер. Към 15ч. Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“

Това е и последното голямо сражение по време на войната. От тук пътят към Одрин и Цариград бил открит. След края й, на 16 (28) юни 1878г., опълченецът Минко Марков Гализов бил уволнен в Пловдив. Уволнителното му писмо се пази в историческият музей на град Севлиево. По- късно, въз основа на решение на Министерството на вътрешните работи, като поборник получил 30 дюнюма земя (ок. 30 декара) в с. Овча могила, Свищовско. Също така му било отпуснато парадно облекло на опълченец- ботуши, куртка, панталон и калпак.

Завърнал се в родното си село Ловнидол Минко Гализов, наречен с прякора  ,,Комитата“, създава семейство с Пена Тодорова Михова. Имат четири деца като с него започва разклонението на Гализовият род  ,,Гализи- Комитови“.

Участва активно в обществения живот на селото. В историята на селото, написана от друг член на Гализовия род- учителят Георги Николов Гализов намираме спомени за първите десетина години след войната като активен участник в Читалищното дело на с. Ловнидол:

След освобождението Минко Марков Гализов е член  на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в град Севлиево, Паметника в Кънлъ дере и Паметника в центъра на село Ловнидол.

През 1924 година опълченецът Минко Марков Гализов  получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.

На 26 август 1934 г. останалите живи опълченци- старци, между които и  Минко Марков Гализов, лично присъствали на Шипка (Св. Никола), при освещаване на паметника на свободата и там поздравени лично от Негово Величество Царя, и сам той лично им е подарил портрета си за спомен от тържеството.

Доживява до дълбоки старини. Умира на 24 ноември 1950 година на 94 годишна възраст. В знак на почит и признателност бил погребан в двора на църквата “Св. Св. Константин и Елена“ в с. Ловнидол.

 

Днес паметник един, самотен в църковния двор напомня за тази велика история – Шипченската епопея! И колко е жестоко времето- бръшлянът е прорязал дори и камъка. И само снимката напомня за горд и достоен човек! Опълченецът от Ловнидол- Минко Марков Гализов!

Венка Митева Петрова – председател

НЧ „Зора -1908“, с. Ловнидол, общ. Севлиево