Народно читалище „Искра-1909“ село Малки Вършец, е основано от родолюбивия севлиевски учител, а по-късно и хуманен лекар Гочо Симеонов Москов в двора на църквата в селото на 20 февруари 1909 година.

Гочо Москов учителства в селото една година, но за пръв път се среща със Сърбените ( старото име на селото е Сръбе) и техните магарета още като хлапак. Когато е 5-6 годишен, Гочо Москов си играе с други деца край пазарището в Севлиево. На пазара са дошли селяни по търговия и оставили магаретата си на близката поляна. Малкият Гочо вижда сгоден случай да поязди и се мята на гърба на една магарица. Животното осетило тежеста на гърбът си, тръгва по обичайния път към село…….и спира на площада в Малки Вършец със своя самозван и изплашен пътник. Събират се селяни, намесва се и кмета, успокояват и прибират момчето, а на сутринта родителите му си го прибират жив и здрав в Севлиево.

Този малък „пакостник“ след години им връща жеста, учейки ги на четмо и писмо и създавайки огнище на знание и култура, което съществува и до днес.

Много хора в годините от 1909 до днес, вплитат съдбата си и посвещават част от живота си на читалищното дело в Малки Вършец. Може да се прочете за тяхното дело в двете издадени за селото книги „Миналото на Малки Вършец“ с автор Димо Тодоров/ по записки на Гено Цанков 1995 година/ и „100 години на култура, знания и светлина“ на Дочо Иванов от 2009 година. Историята на селото, на читалището и на църквата можем да научим от множеството запазени снимки, очерци и документи, които в годините грижливо събират наши съселяни и читалищни деятели. И все пак нещо сякаш ни убягва, нещо вероятно ни парва в душите, като се замислим над фактите и се загледаме в старите снимки….Години на глад и война, на полицейски час и бомбандировки над София, а младежта се събира в читалището и изнася театрални представления. Да, зимата на 1943/44 година гимназисти и студенти, прибрали се за зимната ваканция в родното село, подготвят и представят пред публика пиесите: „Хан Татар“, „Баща и синове“, „Анга“. Ентусиазъм, силна любов и традиционни български ценности, родители продават нивите си, за да пратят децата си да се изучат в града. Млади хора, чиято единствена цел е да се образоват, да четат книги, да развиват театралните си умения и да направят родителите си горди. През годините читалището е магнит за младите хора в селото, както за останалите да живеят и помагат в селския труд на родителите си след завършване на основното училище, така и за тези идващи си през ваканциите. Учениците се прибират от Севлиево пеша и то само през празнични дни, а храна и багаж им се праща с каруци в Севлиево – в пазарни дни. На когото му подарят книга, като я прочете я дава на  своите другари или я подарява на библиотеката. Такива са били времената: бедност и глад са се преплитали с жаждата за наука. Тези хора – обикновените, които с нещо малко на пръв поглед създават и укрепват през годините читалищното дело и самодейност, голяма част от техните имена са забравени, но делото им е на лице. Тези хора са публика или актьори, певци или сценични работници, ученици, които доброволно в междучасията участват в строежа на читалищната сграда, дарители на книги и инвентар за библиотеката, тези хора са жаравата на българското читалище.

Сякаш някаква магия е обхванала народа ни , вплела се е здраво в корените ни, в шевиците на носиите ни и в читалищното дело. Тази магия крепяла бабите ни и предавана чрез кръв и дело не умира, не се губи, а просто намира нови пътища да съществува и да храни българските ни корени, да поддържа традициите и да вдъхва живот на малкото село. Тази магия, която не се учи в училище, не е описана в книгите, но пълни салоните в читалища и театри и събира хората на пъстри хора. Тази магия, която създава тя е подвластна колкото на хората, които я създават, толкова и на тези, които от векове я употребяват и и се възхищават.