Баба Дамяна разказва

 

Бях на десет години, когато пламна войната за освобождението ни от турците. Голям страх брахме, къде не се крихме, но радостни бяхме, защото знаехме, че се отърваваме от черно робство, от страшно теглило, от омразни врагове. Тази война донесе добро на хората.

Страшна и лоша война стана подире, пак с турците, дето убиха първата ми рожба — младият ми и непрежалим син — Ненчо. В тази война паднаха много хора от нашето село. Само в един ден при Чаталджа убиха седем души: Нено Бижев, Димо Иванов, Цоньо Ив. Вълнев и дп., а пък Стойо Иванов Лазаров замръзнал и умрял както вардел на пост. Като дойде съобщение за убитите, цялото село писна; нямаше кой кого да утешава! Всички плачеха – майките за синовете си, жените за мъжете си, децата за бащите си. Няколко деня селото ечеше от плач! Много хора се изпоразболяха от жал и мъка.

Като се свърши войната, която ни освободи от турците, моят баща дядо Илия Владев взе да приказва, че ще слезем от Кая-баш (Здравковец) в Сърбеглий (Яворец), защото много от турците били избити във войната, пък другите се изселвали в Турция. И наистина през пролетта на 1883 година ние слязохме в Сърбеглий. Баща ми купи една от хубавите къщи на онова време заедно със сто декара имот и даде за всичкото 5,000 гроша. Тази къща съществува и днес. Тя е на завоя до р. Лъкавец до Цоньо Пенков. В нея живее новият и стопанин Стайо Колев. В селото има само още една къща от турско време. Тя е на Стефан Стоев. Намира се там дето се влива Лъкавец в Лопушница. Тази къща за времето беше една от най-хубавите.

Когато слязохме тук, научихме, че селото до войната е било населено само с турци. Къщи имаше в горната и средната махала, в долна имаше само три-четири. Доста  от къщи те бяха изгорени. Изгорени бяха и двете джамии, едната дето е сега общината (Селсъвета), другата— в дъното на двора на Симеон Хр. Илиев.

Преди години, още когато били тук турците, от Севлиево се преселил едничкият българин-дядо Сава Ченчев, кафеджия и бакал. Той имаше ниско дюкянче, гдето е сега къщата на внукът му Гатьо Ив. Ченчев. Пръв след войната се заселил дядо Гунчо. Той слязъл от Кая-баш, после се заселил дядо Цанко Караконджала. Той дошъл от с. Драгановци. След тях дошъл свекър ми дядо Ненчо Георгиев. Купил къща, гдето сега са къщи те на братя Вълчеви. След една година придошла реката, завлякла му седемнадесет кошера и му удавила агнетата. Той се разсърдил, продал си къщата и се върнал отново в Кая-баш, ала след още една година отново слязъл тук и си купил къща, гдето са се а внуците му. Четвърти е слязъл баща ми. По това време през тази година се изселиха най-много турци и на следната година се заселиха най-много българи.

Селото беше останало без плетища. Добитъкът се разхождаше из всички дворове.

Хората започнаха да се стягат. Направиха си огради. Поправиха изгорелите къщи. Взеха да строят нови. Дядо Дамян Тотев направи къща с дюкян, отпред с пюшкюн. Тази къща е основно ремонтирана и в нея сега живее Станчо Ганчев. Тя е срещу училището. В дюкяна дядо Дамян продаваше всичко: ракия, вино, газ, сол, захар. . . че и месо. На пюшкюна отвън в неделни и други празнични дни разполагаше манифактурна сергия дядо Хинко от Севлиево. Той продаваше всякакви памучни платове — басми и халаджи, памуклии и антерии, фистанчета за деца, забрадки, конци, прежди, копчета, игли и много други.

Даваше и на вересия, ама с лихва или пък за храна и тогава ни излизаше много по-скъпо. По-сиромасите хора дълго се изплащаха на дядо Хинко и много трудно им беше, ама нямаше други колай.

За четири-пет години селото се зае само от българи, надошли от околните села Кая-баш, Армените, Драгиевци, Драгановци, Новаковци, Стоевци, та и от Калпазаните, от гдето дошъл дядо Йонко със синовете си.

Лошото беше, че тогава нямаше лекари и при тежко заболяване хората умираха.

Бабуваше ни баба Цвятковица Бялата — бабата на Цоньо Тодоров, баба Петковица Драгиевата цереше стомах. Дядо Станчо Димитров вадеше зъби с дълги ковашки клещи. Сега е друго. И селянин и гражданин — всеки може да се лекува и при който си иска лекар без да плаща, или ако има нужда, в която и болница да го пратят, пак не му вземат пари. Това е много хубаво. От всичко то ми най-харесва!

Едно време през зимата гледахме само добитък и правихме гости по различни случаи. Най-много гостуване, шетня и тропулак падаше около сватбите. Като ги започнехме от четвъртък, че свършвахме чак във вторник. В четвъртък правехме годежа, а в петък засевки — запевки, месване хлябовете, в събота деляхме дрехите за булката, в неделя сватбата и най- голямата веселба с народна трапеза, в понеделник доложак — гости у родителите на булката, след което се връщаме пак у младоженците и във вторник рано заранта младата булка ходи за вода и маха булото си. Тези и други празници караха хората да се събират наедно да се повеселят, да си поговорят за разни неща, някои да си попеят и поиграят, други пък да се разтушат за нещо и така дните през зимата минаваха по-бързо. Така беше, защото ние работехме по къра с добитък, а не с машини като сега, и добитък не можеше да стои много на студа. Нашата полска работа тогава беше с простото рало и с мотиката и никък не спореше, а много ни изморяваше. Толкова много, че едвам дочаквахме зимата да поотдъхнем. Пък зимата ни трябваше и за друго — да понапредем, да изтъчем, да ушием дрехи за себе си и за децата. На мъже – те им шиеха шивачите — абаджии Въльо Вълчев, Станчо Новаков, Симеон Христов, Ив. Приводанов и други по-стари. Зимно време идеха отвъденчени (от Казанлъшко). Те бяха още по-големи майстори и правеха повечето дрехи на по-богатите за премяна в празнични дни. Шиеха дълги шуби и ги подшиваха с агнешки кожи. Тези шивачи спяха и се хранеха в тази къща на който стопанин правеха дрехи.

Интересни бяха уредбите на едновремешните къщи и гостоприемството в тях. Нашата къща е на два етажа, долният разделен на две части: едната — обор за добитъка, а другата — зимник. Горният етаж е разделен на четири части — широк чардак, към който се излиза по дървена стълба, одая, в която стояха раклите с всичките ни дрехи, а освен това там слагахме и други неща, които трябва да са на по-сухо място, като сушени сливи, круши, ябълки, дренки, пестил, маджун, сирене, катък, масло, мед, восък и други.

Най-голямата част от етажа заемаше собата. Вечер в нея постилахме две рогозки и върху тях — козеци, след което налягвахме да спим един до друг седем деца — три сестри и четири братя и до нас родителите ни. Креват никой нямаше по онова време в селото.

В тази стая прекарвахме зимните дни; в нея правехме често седенки и тлаки. В нея посрещахме и настанявахме за нощуване гости от други села и от града.

Ние отдалеч се стягахме да посрещнем гостите от хубаво по-хубаво, да ги нагостим и добре да ги настаним, та да не се посрамим. Мама още в петък изчистваше къщата и двора навред. Срещу събота замесваше хубав квасник хляб и рано заранта го изпичаше на два пъти в пещта на двора. Баща ми пък приготвяше ракия, вино, грозде, орехи, ябълки и мед. Като пристигнеха гостите, мама започваше точенето на баница, за да е топла за вечерята. На вечерята насядвахме всички на софрата.

На заранта — децата още спяха, когато гостите заминаваха на лов. Залавяхме се отново за шетня. След обед, към свечеряване или малко по-рано, гостите и баща ми се завръщаха с по няколко убити заека, а често и с лисици. Следваш е па к вечеря. В понеделник заранта изпращахме гостите с по-голямата част от лова и с подаръци от нашия дом. Като отидехме в града нашите познати също така ни посрещаха и гощаваха.

Мене ми се иска хората да си останат все така гостоприемни и близки, както беше по-рано. Това ги прави по-познати и по-задружни и тогава те си помагат по-много един на друг, а това прави живота по-лек и по-хубав!

 

НЧ“ Васил Левски-1922″, с. Яворец, общ. Габрово