Априловци

В тази история са преплетени съдбите на близки и обичани от мен хора. Хора от семейството ми в Габровско и хора от едно малко селце, скрито в последните разклонения на Източна Стара планина – село Бърдарево, Варненско. Каква е връзката между тях ще ви разкажа сега.

Казвам се Ружка. Кръстена съм на баба Радка, с която нямам кръвна връзка. Просто от благодарност, защото е помогнала много в отглеждането на моята баба Цонка. Тя била снаха в семейството, но си нямала свои деца. На такива жени в края на 19 век им викали „бездеткини“. Много се обичали и си помагали с прабаба ми Мария. Двете етърви били неразделни, всичко вършели заедно.

Прадядо ми Гатьо избягал с няколко войници от фронта. Как е стигнал до Молдова, не зная. Чувала съм от майка ми, че там дори имал някакво семейство, защото вечер си поплаквал понякога. Оставил жена и дете на две години, баба ми е родена 1904 г., а се върнал когато внучката му била вече на 22 години.

Всъщност го екстрадирали от бившия СССР след 1944 г. Дотогава той бил невъзвращенец, беглец от фронта, позор за близки и Родина. Цели 40 години нямало ни вест, ни кост от него. Брат му Цоньо, баба Радка и баба Мария отгледали моята баба. Толкова се разбирали, че майка ми ходела до вратнята да слуша как се карат комшиите. Но като се върнал дядо Гатьо започнало страшното.

Живял с други хора, видял превратностите на живота, оцелял по време на революцията от 1917 година, Първата и Втората световни войни, дядо ми Гатьо бил странна личност. Ни се водел, ни се карал. Първи започнал да говори за колективизация и колхози, за порядките в новото общество. Не че ги одобрявал, а напротив. В Молдова вероятно е бил градинар, щото и тука опитал да се занимава с нещо такова, но не му потръгнало. Принуден от руските власти да се върне в България, беден и гол като пушка, той знаел, че и тука ще играе „ руската мечка“. Драгиевчани се чудели на разказите му, подигравали го и не му вярвали. Не го разбирали и смятали, че е мръднал. Той не се разбирал и с близките си, тормозел ги ежедневно. Но когато няколко пъти нощем били дядо Кунчо да влезе в стопанството, на нашите им просветнало. Било обаче късно. Така си и заминал, псувайки на руски.

Аз помня и прабаба ми Мария. Беше дребничка, невероятно тиха и скромна жена, вечно готвеща около камината или шетаща на животните на двора. Ходех с нея да пасем една огромна биволица, Леса се казваше.

През лятото си идвах за два месеца при баба. Моите родители бяха начални учители в село Бърдарево, Варненско от 1945 г. до 1968 – цели 23 години. Там ги наричаха Даскалът и Даскалицата. Не по имена, сякаш не ги знаеха.

Всъщност аз искам да ви разкажа точно тяхната история.

Милите, съдбата ги захвърлила в онова малко селце, забравено от бога и от царя, накрая на света. И защо там???

Двамата завършили Априловската гимназия в Габрово. По различно време, баща ми беше с девет години по-голям от мама. Дядо ми Иван от Гъбене продавал ниви да изучи него и брат му Лазар. Двамата бяха начални учители. Чичо завършил Педагогическото във Велико Търново, а баща ми бил „по-кадърен“ и го записал в Априловската. През войната загубил две деца – момиче и момче. Умрели от тиф. Вероятно заразата била донесена в Гъбене от фронтоваците. В селото не останала непочернена къща. Дядо много искал да изучи живите две момчета, да ги направи „учени“ хора. И успял  с цената на много труд, лишения и пестене на всеки грош.

В ония години класовете в гимназията  не били смесени и баща ми завършил Мъжка класическа. Знаеше доста добре латински и старогръцки език. Заради това той попада в санитарна дружина и става военен фелдшер. Като такъв с окупационните войски отива в град Струга – Македония, във военен лазарет. От там пазя досега един скъп спомен. До оградата на лазарета всеки ден идвали две македонски деца, братче и по-голямо сестриче. Заставали до бодливата тел и гледали с големи, гладни очи.  Били сирачета и на баща ми му дожаляло за тях. Скришом им давал от своята дажба и гледал да им помогне с каквото може – одеяло, дрехи, макар и големи… Това било наказуемо, но той дори не се замислял. Когато лазарета се подготвял да напусне, децата дошли да се сбогуват. Момиченцето държало в ръцете си нещо увито в стар вестник. Подало го на баща ми и заръчало да го занесе на годеницата си в България. Нямали с какво друго да благодарят. Това била единствената вещ останала от майка им – прекрасен копринен розов шал с ресни. Този шал увит в стар македонски вестник баща ми пазеше в най-долното чекмедже на скрина. Сега аз го пазя и всеки път, когато го извадя пари ръцете ми. Сега е леко избелял от времето, но така прекрасен, с дълги ресни, мек и лъскав като мамината коса.

Майка ми Мария учила първо в гимназията в град Севлиево, но когато вуйчо Цоньо се записал в техническото училище в Габрово, дядо вече не можел да плаща и издържа две деца в различни градове. Така майка се прехвърлила в Априловската гимназия. Не им е било лесно на бабите и дядовците ми от Драгиевци и Гъбене. Но жаждата за знание и просвета била по-силна и те давали всичко само да станат  децата им „хора“. Така майка ми завършила през трудната 1944 година. Била спортистка, играела в отбора по хазена ( сега се нарича хандбал). Като такава я записват в организацията „Бранник“. Тя ми разказваше, че им ушили чисто нови костюми от габардин. Нея я впечатлили обаче новите копринени чорапи. Не смеела да ги пипне, да не се скъсат. Къде е виждало бедното селянче такова нещо. Много им се радвала, но не знаела какво ще и се случи точно заради тях. След завършване на гимназията започнала веднага работа като писар в кметството в село Драгановци – нали била учена.

Дошъл девети септември, слезли партизаните и я арестували завземайки властта. Заедно с още една нейна приятелка от село, с която били в „Бранник“  ги откарали в Севлиево, защото членували във фашистка организация. Какво са ги разпитвали там, какво са им правили тя не искаше да говори. Пропускаше това време сякаш го беше изтрила от паметта си. Не зная колко са ги държали, но ги освободили и те се върнали в Драгиевци. Тогава започнал истинският кошмар. Всеки ден я тормозели, всеки ден получавала заплахи за живота си, в късна нощ викали и чукали да излезе „фашистката“ кучка и какво ли още не. Тя едва издържала, но къде да иде и на кого да се оплаче от развилнелите се, нагодили се към времето и обстоятелствата, неуки и необразовани, но нагли и пробивни.

Но съдбата винаги си знае работата – казваше моята баба.

На Голямата неделя, когато има хоро в село Гъбене и се събират хора и от околните села, моите родители се виждат и харесват веднага.

Имало е защо.

Майка ми е била мургава красавица, с черна коса и топли кафяви очи, слабичка и нежна. Баща ми бял, рус, синеок, строен офицер от запаса, вече учител.

След демобилизирането си от армията той завършва педагогически курсове и от военен фелдшер става начален учител. Но бил „царски офицер“ и само за това е подложен на гонения.

Споделили болката си двамата и решили да избягат „ в дън гори тилилейски“ (така казваше татко). Никой да не ги намери и тормози повече. В тези смутни времена много хора като тях били изпращани в Белене и сигурно са се страхували за живота си. Не са ми споделяли за това, но аз се досетих, когато станах достатъчно голяма да прочитам и разбирам историята сама. И така двамата попадат в село Бърдарево. Възпитаниците на Априловската гимназия отварят веднага училището на 15.09.1945 година и го кръщават „Васил Априлов“. Цял месец го чистят, белосват и ремонтират, защото четири години в него са живели жандармеристи, гонещи партизаните по горите.

Деца и възрастни в селото са неграмотни. Всички бърдаревци били въшлясали, домовете им били пълни с дървеници, нямали тоалетни, а ходели по торищата в дворовете си. Смрад, болести, беднотия и мизерия.
Но двамата се оженили и през 1946 година се ражда сестра ми Павлинка. Майка ми през това време успява да завърши Института в град Силистра, който е най-близо до Варна.

Двамата учели слети класове – от първи до четвърти. Денем учели децата, а вечер на газени лампи техните родители.

Баща ми събрал всички мъже от селото, донесли големи казани, наклали до селския кладенец огньове и цял месец изварявали дрехите на хората. Докарал с каруци вар от Долен Чифлик, направил варница и цялото село блеснало. Всички стаи и къщи били варосани и дезинфекцирани. Във всеки дом изкопали трапове за външна тоалетна, а когато някой се опъвал, съседите отивали и започвали да копаят. Така той бил принуден да го направи. Баща ми никого не карал насила, а говорил, говорил, говорил. Разказвал им за Габрово, за Априловската гимназия, за фабриките, за магазините, за електричеството, за предприемчивите и пестеливи габровци, за Шипка, за Бачо Киро и Дряновския манастир. А след часовете вечер им свирил с устна хармоника валсове и танга. Тези хора дотогава били чували само гайда и кавал. Те нямали дори печки, сами си мелели житото с хромел ( диал. ръчна мелница от два камъка; камък на ръчна мелница, воденичен камък). Аз помня тези големи камъни, сама съм въртяла такъв в къщата на баба Станка.

Давал им лекарства, сам ги набавял слизайки до Долен Чифлик пеша, а това са около 15 километра. В този край зимите са жестоки и той организирал мъжете като обоз да се запасят с всичко необходимо – храна, лекарства, провизии от най-близкия град Провадия. Нямало здравна служба в селцето и баща ми биел инжекции на всички, които имали нужда. Той бил учител и доктор, здравен инспектор (както сега се наричат), социален работник, агроном, пчелар и какъв ли още не.

Той бил даскалът.

А майка ми – Даскалицата научила жените да плетат, да бродират, да готвят „градски“ гозби, да правят сладкиши, дори и торта „Шах“; да хранят и гледат правилно децата си.

Та нали в Априловска гимназия всички ученички задължително са карали кулинарен курс, бродерия, поведение в обществото и още куп необходими за живота дейности.

Те – двамата „априловци“ основават читалището в селото в сградата на старото училище. Построяват ново като събират лев по лев, отглеждайки лавандула в училищния двор, който ми се струваше огромен тогава.

Майка ми водеше танцов състав, пееха и танцуваха вечер младите, а аз заспивах отзад на сцената.

И в празник и в делник, и в радост и в болка всички живееха задружно и заедно.

Когато умира братчето ми, цялото село е покрусено, сякаш е тяхна рожба. Цяла година хората от селото подкрепят моите родители в мъката им.

Нашите Даскали ! Така ги наричат и досега малкото вече останали в селото.

Колко деца и възрастни са ограмотили, колко любов, знания и сила са дали на хората от село Бърдарево двамата габровци.

И ще ги помнят!

Техните ученици!

Децата завършили начално училище „Васил Априлов“ в село Бърдарево, Варненско.

Другите „априловци“, далеч от Габрово, но носейки с чест това име.

Името завещано им от истинските „априловци“, носители на знания, просвета и култура.

Даскалите – моите родители Драгия Иванов Рачев и Мария Кунева Рачева.

23 години изгнание превърнало се в подвиг!

Едни „тихи“ герои – страдалци. За тях знаят само тези, които са ги докоснали, поели светлината им и тръгнали с вяра и надежда по Пътя!

Ружка Пейчева – председател

НЧ „Христо Ботев-1923“, с. Драгановци, общ. Габрово