170 години традиции, просвета и общност

Едва ли ще е изненада да се започне с тривиалното и познатото – читалището. Това е изконно българска светиня. В Европа и света няма друга организация като читалищата.

170 години читалищно дело в България. Е, аз съм секретар от 17 години и моето начало като трудов човек и личност започна с една подадена ръка. Едно предложение за работа и възможност да продължа да уча и да се развивам. В моите очи читалището е добротворство, добрина………Да правиш нещо не за себе си, а за другите, да помагаш, да опазваш, да бъдеш човек, общественик, пазител на традиции и книги не с оръжие, а с тиха чест и достойнство.

От времето на робство и мрак, когато се „ражда“ читалището, не като място, а като начин чрез просвета и знание да се бориш за свободата. Като най-ярък пример какво дава читалището като организация, можем да посочим Захари Стоянов. От бедно и неграмотно овчарче, през читалището и срещите му с книги и революционери, до високо ерудиран писател и политик. Историята на Българското възраждане не просто минава през читалището и църквата, тя се ражда и израства там като знание и будна съвест, не само за физическа, но и за духовна свобода и независимост. При подготовката на Априлското въстание, читалищните деятели и самите читалищни организации изиграват ключова роля. Скрити зад представления и четения се пеят бунтовни песни и се разпространяват позиви и писма за въоръжена съпротива срещу османската власт.  Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Каблешков, Захари Стоянов, Бенковски……..Всички дейци на онези смутни времена и робски години са се докосвали до магията на читалищата. Били са част от тяхната легална и явна дейност, но най-вече от тяхното сърце и основна идея-да служиш на хората и отечеството си с добро и за добро.

Добрият човек е онзи, който споделя и помага. Днес читалищата са място, където опазваме фолклора, традициите, обичаите, и ги предаваме на поколенията. Читалищата са общност от хора, способни да подадат ръка в труден момент. Преди 17 години неуверено поех тази ръка. Със страх се изправих пред непознатото, поставена пред избор – да работя за читалището в малкото ни село и да продължа да уча, или да прекъсна образованието си, поради липса на средства. Избрах да работя с идеята, че е временно, докато завърша висшето си образование. Срещнах приятели, попаднах в непознат за мен свят……Свят, в който се превърнах в приемник на отиващото си, пазител на миналото, носител на настоящето с идеята да го разкажа и предам на бъдещето. Читалището е уникално във всяко село и град. То обединява живота и съдбите на хората, разкрива уникалния характер на тяхната душевност чрез фолклор, бит и ежедневно общуване. Няма как да знам какво е мислила моята прабаба, но чрез шевиците на носията в битовия кът на читалището, в писмата на тъканата черга, аз се докосвам до нея. Слушайки песента на самодейците, четейки книги, които са минали поне през две поколения ръце, но са част от фонда на библиотеката, аз съм част от една общност.

Работата, която върша днес не е строго читалищна, не е само културно просветна. Тя е най-вече свързана с хората на това място, в това време, тук и сега. Да съм полезна в бита им, в делника им, да се старая да организирам празника им. За 17 години срещнах много хора, опознах ги, научих техните истории, преплетохме съдбите си през читалищните дейности и самодейност. С някои от тях природата ме раздели, но ми останаха уроците, песните, тъканите черги и разкази за техния живот. Какво ли е, ако вместо 17 са 170 години? Ами, просто е сгради, пропити с история, сцени, превърнали се в съдба, места с аромат на книги, шевици, печатарско мастило, шум от тракаща клавиатура, споделена песен, творческо начало, тласък, подкрепа, искра пламнала от любов към другите, към тяхното добруване и просвета. Места, които пазят българското не само чрез историята, а чрез бита, фолклора и предаването на традициите от поколение на поколение. Организации от хората за самите хора – социални, човешки, истински. Читалището не е просто място, то е възможност да учиш, да се развиваш, да се докосваш, да твориш, не по учебник, не като стереотип, а с уникалност! Читалището не е организация, за която просто работя. В моите очи то е идея, на която да служа с чест! Вероятно и за това не се нарича „Четилище“ от корена на чета, а се нарича читалище, от старобългарския корен „Чит“, което значи здрав, читав……пазещ българското.

Нямам претенции за авторска точност и литературен изказ. Не съм като Захари Стоянов, макар че и двамата сме свързали младостта си с читалищата, с около 150 години разлика. Пиша от свое име. Това е моята лична история. Читалището в село Малък Вършец ми даде не просто работа. Ръководството му ми даде възможност да се образовам, да се развивам, да опозная хора, обичаи, традиции, и на свой ред да ги споделям и предавам, както през организирането на различни читалищни дейности, така и през личния си и човешки поглед. Читалищата винаги са били и остават обединения от хора, които желаят да дават възможност за творческо развитие и изява на млади и стари, пазители на традициите и фолклора, носители на българщината през вековете.

Днес, когато читалищата са културно-информационни центрове с интернет и компютри, те не са се изгубили. Напротив, в това ново време те доказват колко далновиден е замисълът на тяхното създаване. Читалищата са начин, място и идея да се дават възможности за творческо и личностно развитие, и това е уникално. Компютри, книги, снимки, фолклорни състави, модерен балет, народно пеене, шарени черги и глинени съдове, или просто шепа хора, събрали се на хоро, празник и раздумка. И всичко това под един покрив, в една дума „читалище“ – непреходна, наша, добра, караща ни да се гордеем – магия съхраняваща, развиваща, пазеща и предаваща българското, уникална във времето, мястото и пространството цели  170 години.

Силвия Стойнова

секретар  при НЧ „ Искра – 1909“ с. Малки Вършец, общ. Севлиево